Възторжен си, прeмерен при това.
А аз съм вяла в опита да ти се случа.
Убива ме онази липса на слова,
в която само липсата си ще науча.

Не те извиквам с глас, мълча те тук -
създавам ти река от своето безцелие.
Потъвам в истината звук след звук
и чакам тишината ти да ме намери.

Прозирно е, шепти, оставя аромат,
когато теб те няма и когато аз съм
една случайна молекула в кръговрат,
обричащ на болезнено израстване.

Оставям ти изпълнения с тебе фон -
да инкрустираш образи най-близки.
Навярно е от тъжен някакъв закон...
Все повече си сън, все повече те искам.

красиво, светло стихотворение..
поздрав, meiia...

Благодаря, Метличина!
Красив ник..:)

Почувствах го като свое, а това не се случва често.
Аплодисменти.., при това - бурни!

Вероятно е от изпитани сходни усещания...:)
Благодаря ти!

...Оставям ти изпълнения с тебе фон...

Мей..Няма да кича излишно с коментар тази красота.
Поздрав сърдечен!

Благодаря, Инди!

възторжено-премерен...това е трудно постижимо равновесие, може би само мъжко достояние;)))

Да им имам възторзите на мъжете! Сигурно бих умряла от скука от премереност..;)